Вече нищо не се случва в този запланиран, научно обяснен и електронно изчислен свят. Подтиска мисълта как не бива да очакваш нещо да се случи в края на август, когато не искат да се движат дори въздушните маси, заключени между нескопосаните и препълнени бизнес сгради. Дисонансът между сутришното съвместно нежелание да тъпчеш познатата до болка пътека до работа, което като ток удря и теб, не само, ами те и въвлича мълниеносно във водовъртела, и срещата ми с тези две момичета ми напомня колко обичам да наблюдавам хората, колко обичам да наблюдавам членовете в общността ни “Work&Share”. Разкошни са и благодарим на Майката Природа, че са огледални. В технологичния свят място за жени има, но май е на квотен принцип или е удобно оправдание за всеки с меки лакти и дефицит на въображение. Обясняват го с много труд и всеотдайност, присъщи за една особена порода млади хора. Заради тях и всички единомислещи искат да докажат, че България не е инкубатор на посредствени програмисти или мечтаната аутсорсинг дестинация с евтина работна ръка, а напротив – средище на млади специалисти. И Евгения и Вероника Милчеви работят неуморно в тази посока. Говорим си за красиви жени, Sitefinity, маратони и желанието да надбягаш себе си.
В: Къде е пресечната точка на случайността и страстта да програмираш?
Вероника: Нещата започнаха като пълна случайност преди години, когато софтурените академии едва навлизаха в България. Записах се да уча в НАРС и тогава за пръв път се сблъсках с програмирането. Мисля си, че огромният ми инат и упоритост ме докараха дотам това да е моята професия, а не толкова страстта към нея. Програмирането никога не ми е било страст по рождение и не се смятам за голяма в областта. То е като с красотата и силата – винаги ще има по-добри. Разликата е, че ми носи удовлетворение и ми харесва да решавам проблеми. Смятам, че всеки трябва да опитва да надскача себе си. Ако човек е достатъчно упорит може да се научи да свири на цигулка, да бяга маратон и дори изкачва няколкохилядници.
Има два типа цигулари: един, който е с вроден талант и другия, който работи усърдно и репетира денонощно за да постига успехи. В един момент упоритостта надминава таланта. Вие решавате кой сте или искате да бъдете.
Евгения: При мен програмирането (front-end development) дойде като естествен начин да изразявам емоционалното (артистичното) в мен (харесва ми естетическото, творческото, красивото, пропорционалното, не само да го наблюдавам и оценявам, а и създавам) и рационалното (пристрастена съм към онова особено чувство на удовлетворение и щастие, когато съм challenge-ната да търся решение на сложен проблем и накрая се справям с него). Чувала съм хора да казват за front-end ите, че са като морското свинче — нито е свинче, нито е морско (т.е. нито е дизайнер нито е програмист), но искам категорично да потвърдя че се изискват качества, умения и знания и от двете области за да бъдеш наистина добър в тази професия. Дори повече -това е може би единствената IT професия, която е както би се изразил Йода от Star Wars easy to learn и hard to master (учиш цял живот, защото технологиите непрестанно се развиват и заменят от нови и по-съвършени , а и за да си винаги на “ти” с най-новите теденции, библиотеки и плъгини, а и за да създаваш свои такива 😉 )
В: Програмиране „по природа“ или струва ли си да си го причиняваш заради високия стандарт на живот? За едни млади хора питам.
Евгения: Днес всеки в България би могъл да стане програмист наистина — има толкова много онлайн курсове, а и страхотни места като Софтуерния университет на Светлин Наков и Телерик Академията например, които с много усилия от твоя страна (трябва да си склонен да се отдадеш на това за месеци напред), много лично време (по няколко часа на ден), много учене (и практика, зашото програмирането се усвоява само така) и желание могат да те научат на фундаменталните основи , за да започнеш да работиш в тази сфера. Когато аз следвах в университета преди години имаше една или 2 такива школи максимум и то не много популярни. И все пак доходите не са всичко, за да се чувстваш щастлив в този живот – вярвам в онова, което мъдрите хора са казали – “Намери си работа, която да желаеш със сърцето си и няма да работиш и ден”.
Вероника: Стандартът на живот единствено в България е доста по-висок за IT бранша отколкото на запад. В UK например заплатите не са по-различни и дори по-ниски от тези на лекари, банкери и т.н. Може да звучи клиширано, но прекарваме толкова голяма част от живота си работейки, че ако не ни носи дори малко удоволствие, то това би било един затвор за духа. Правете това, което обичате и търсете докато го намерите!
В: Argo Digital Ventures освен „третата“ е и успешна агенция, част от групата на Progress Sitefinity Partners?
Евгения: Арго е най-смелото, но и най-успешното в професионален план, което сме предприемали със сестра ми. Така, както аргонавтите от гръцката митология минават през какви ли не приключения в търсене на златното руно, така и аз и Вероника допълвайки се (аз като фронт-енд и тя като девелопър) преодоляваме бизнес перипетии в името на изграждане на успешен имидж на компанията на пазара. И двете сме бивши служители на Progress, но никога досега не сме работили заедно като екип. Въпреки, че аз лично се присъединих към компанията едва преди месеци съм изключително щастлива от всички малки и големи успехи (като този да бъдем почетен Progress Sitefinity Partner), които компанията постига, знам и виждам какво коства start-up работата като време и усилия за всеки от екипа ни. Вярвам, че най-хубавото предстои, остава ни само да опънем платната към бреговете на професионалните мечти!
В: Просторът в професионалната кутия достатъчен ли е да задоволи инерцията на младежките пориви или има нещичко там – нелогично и/или неконтролируемо – което ви кара да презареждате? Кои са вашите неща?
Вероника: Работата заема доста повече време, отколкото ми се иска напоследък. В IT бранша и най-вече developer професията винаги се сблъскваш с нови проблеми, технологии. Тенденциите се менят изключително бързо. Затова човек няма как да не прекарва време и извън работа в четене на блогове, книги и статии за да е в крак.
Въпреки всичко гледам на всяка цена да намирам време за себе си. Презареждам сред природата, с приятели и на пистата. Бягането е моя бунтарски начин да се освободя от напрежението, да забравя за света около мен и да се фокусирам над собственото аз.
Евгения: О, работата определено отнема от времето , а и от силите(поривите) понякога. Всички имаме и сме имали онези дни, в които просто искаш да се прибереш вкъщи след тежкия работен ден, да се увиеш в леглото (с одеялото като burrito 😀 ) и просто да гледаш в една точка. Въпреки всичко през годините, в които остарявам и все по-малко изразявам младежкото в мен си остана онова особено приключенско чувство, което никога не ме оставя — да пътувам. Аз съм от онзи тип хора, които спестяват пари и търсят всяка възможност да тръгнат нанякъде – в чужбина на някоя екзотична дестинация, из големите мегаполиси на Европа като Лондон и Париж или просто на някое красиво и спокойно природно кътче в България. I work hard so that my traveler ME can have a better life 🙂
В: Вероника, от какво или от кого бягаш?
Вероника: Хубав въпрос. За да отговоря трябва да започна отдалече.
Дядо ни беше един от най-упоритите хора, които някога съм познавала. Вечно работеше, тичаше и не знаеше какво е умора. Имаше голямо сърце. Виждахме се рядко и поради детската си глупост или несъобразителност, не прекарвах достатъчно време с него. Един ден той получи инсулт пред очите ни и тогава нещо в мен се пречупи. Обещах си че щом се оправи (лекарите даваха някакви шансове), ще го извеждаме всеки ден на разходка с инвалидна количка, ще говорим, ще попивам от неговия нестихващ оптимизъм. Когато ходихме да го виждаме той дори не ни познаваше. Отиде си без да разбере колко много му се възхищавам. Сега единствения начин да се докосна до него е да се опитам да приличам на него. Предизвиквам се постоянно (понякога на ръба на възможностите си). Това ми носи едно неописуемо удовлетворение. Вероятно бягам от миналото си.
В: Кой или какво ви мотивира?
Вероника: Мотивират ме силните духом хора. Често се възхищавам на истории за силата на човешката воля. Смятам, че няма прегради за самите нас освен собствените ни страхове, които ни дърпат назад. Човека е еволюирал заради всички онези смели хора, които са направили неописуемото за времето си.
Евгения: Мотивират ме упоритите хора, тези които си поставят цели и ги преследват докато се сбъднат, най-вече тези които по пътя към тези цели не загубват себе си – остават не просто хора, а човеци.
